Когато ме наказваш със мълчание,
из лабиринта му безсилен бродя,
минавам километри разстояние,
но никой път към изхода не води...

И може би граничи със безумие
надеждата, че стигна ли ъглите,
да, там, зад тях, ме чакат твойте думи
и „Как си, мили?...” ти ще ме попиташ...

Но и зад тях посреща ме мълчание,
и вместо думи – множество посоки...
Пред тишината всяко изтезание
е рай, сравнено с болката жестока...

Най-вярната посока е решение,
което можеш само ти да вземеш...
И то е - няма никакво съмнение -
да не заключваш думите за мене!...

Гласът ти носи светло вдъхновение
и пали огънчета във очите!...
Живот бих дал за онова вълнение,
което слива във едно душите!...