От облак кротък ръми, небето олеква,
в океана на времето плува миг вдъхновен,
залезът мокър стихнал в кожа ръждива
духа свещта и на този мръкнал се ден.

Топъл стих във ухото ми тихичко диша,
две шепи плиснал живец в мисълта ми роден
и когато отпивам от пълната чаша
прегръщам те, музо, с душата безмълвен.

Вулкани жарки клокочат в кръвта ти гореща,
самодиви съскат завистливо без думи,
в хубостта ти напета Афродита усещам
и на Богинята ореола неземен.

Боже мой, съхрани ми възторга рубинен,
сладост и страст помъкнал в контурите сини,
като мирянин покаян за милостиня
те сричам в куплети и кланям, Богиньо!

За нея и през иглени уши ще мина,
Ада черен ще прегазя даже със катран,
знам, че, Боже, ти, обичаш без причина,
аз - защото я желая като грешния Адам!