Все някога градът ще се стопи
зад купища боклуци и миражи,
зад бухналите в жегата липи,
в жигосани от залеза паважи.

Ще кротнат автобуси и коли,
в метрото опустелите вагони
ще отгърмят и дълго ще вали
дъждът, успял тълпите да прогони.

Умора и досада, мръсен прах,
ще лепнат върху тънките корнизи.
Влудени от първичния си грях,
ще снемем овехтелите си ризи.

И голи, както Бог ни сътвори,
безсилни на страстта да се опълчим,
ще бъдем стон и пламък – до зори!
и жадно ще се любим – като вълци.

А сутрин рано синият покой
разпръсне ли се в облачни парцали
след дрезгавия и протяжен вой,
да знаете – че много сме мълчали.