Бялата риза на лятото
... надянах за последно бяла ризка – и тръгнах бос по есенния плаж,
по пясъците вятърът се киска, превзел брега със вик: – На абордаж! –
покрай вълните лудият художник цял ден рисува хукнали слънца,
с луличката над кривия триножник в небето праща дим на колелца,
събирали дъжда в дълбоки щерни, разпрани от ръждивите скали,

ще се продънят облаците черни – три дни и седем нощи ще вали,
мъглата дрипав мях ще затътрузи и въздухът ще почне да горчи,
и в туфи мъртви миди и медузи ще хлътна – със невиждащи очи,
художникът – боичките изстискал, ще вдигне срещу вятъра яка.
А лятото – със бялата ми ризка, за сбогом ще ми маха със ръка.
РЕКЛАМИРАЙ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО

ВХОД В САЙТА