Настана утро.
Вдишах. И издишах.
По задуха разбрах, че теб те няма.
Дъждът размазва
смисъла ми тихо
в сценария на твърде скучна драма.

Пианото мълчи.
От цяла вечност.
По пода всички книги разпилени
попиват от отминалата вечер
онази самота дълбоко в мене.


Промъкнал се е
слънчев лъч в дома ми.
Изтрива мрака, сякаш е измама.
Изгаря го,
превръща го във въглен
Но тебе и във светлото те няма.

В светкавица небесна
те намирам
На птицата- в последния ? писък
По тръпките,
разбрах че те обичам
По задуха разбрах, че няма смисъл.