Животът ни, понеже, отлетя
и само видимо сме още тука,
реших сред луковата ти леха,
да бодна гладиоли – два-три стръка.

Когато лятос тъпчеш своя лук,
за да растат главите му подземни,
да спреш пред гладиоления стрък
и красотата му с очи да вземеш.

И да въздъхнеш: „Бяха светли дни,
но ето, че животът си изтече.“
А аз ще гледам тихо отстрани,
понеже съм го осъзнала вече.