Сланата мята тихата си свила.
И дворчето дъхти на див пелин.
Я, колко плод е дюлята роила! –
ще скрия две във маминия скрин.

Колибката на кучето поскърцва.
Тършува косер в старите асми.
И плевникът със покрива разпърцан
полека тъне – сякаш вдън земи.

И сякаш тати пак потяга пруста.
Теслата му в ушите ми кънти.
Но бащината къща тъй е пуста! –
денят е плюл на своите пети.

Хамутите на дядовите кранти
отдавна са изгнили от дъжда.
И вятър от ръждясалите панти –
със шкурка стърже пластове ръжда.

За миг ще вляза в бабината стая
с портретите по стария комод,
връз който плю един всевластен паяк
във паметта на цял един народ.

През спуканата турска керемида
видя ме мама – и не ме позна.
Защо дойдох? Не знам. Но ще си ида –
премазан от вековна тишина.