Издраскана клечка кибрит
Потегля ли към оня свят,
навярно всичко ще забравя –
по пътя римите тежат –
и по-добре да ги оставя.

Търкулнатата ми сълза –
блестяла в люлякова шепа,
ще бъде спомен за бреза,
обрулена от ветровете.

Раздърпаната ми душа
ще спре зората да побира.
То, двайсет грама – и пеша,
достатъчни са за всемира.

Какво ли с мен ще отнеса?
И кой ли дълго би ме помнил?
Аз още вярвам в чудеса,
и знам, че всичко е възможно.

Колибата да стане дом,
за птички божии гнезденце,
завърне ли се мълчешком
при стария баща детенце.

И сухият комат сладни,
и може да се стъкне с огън,
с едничка клечица кибрит,
поднесена ли е със обич.

Да бях пророк – ала не съм,
за който гони чест и слава,
прошепнала му бих на сън,
че само любовта спасява.

И ще ми липсваш, шарен свят –
защото друг не съществува!
Ще благославям всяка светлина –
дори когато се сбогувам.
РЕКЛАМИРАЙ ПРОИЗВЕДЕНИЕТО
  КОМЕНТАРИ  (0)
Не са позволени коментари на Анонимни!
РЕГИСТРИРАЙ СЕ

ВХОД В САЙТА