Бях дъждовна гора сред зелените скути на юни,
непокорно море – от нахален бръшлян и тинтява.
Приютих те – бездомник, из моите дебри изгубен.
И копнея за досега с твойте ръце оттогава.

Не разбрах как успя подранилия здрач да измолиш
да ни свие гнездо от разюздан оман и звъника,
Мойте птици не бяха готови за обич и полет,
но ръжта разпиля топли къдри под звезден косичник.

И повярвах на ласката в скритите нокти на бриза,
на ръмежа и шепота в краткия стих на листата.
Ослепително бяла, облякох греховната риза,
преди да те пусна да слезеш дълбоко в душата ми.

Не броих до безпаметност всяка прекрасна минута
и за зимата нито надежда, ни огън не спастрих.
В храсталака надзъртаха топли очи на кошута.
И ни дебнеше есен, ревнива към чуждото щастие.

Не попитах – когато си тръгна – дали ще се върнеш.
Невъзможно е някой да бъде задържан с окови.
Ала нощем, когато си сам и отчаяно зъзнеш,
за любовния дъжд и за мойта вселена си спомняй.