На всичко свикна тя със мен в света –
на бой и студ – душицата ми куча,
днес – видя ли заключени врата,
готов съм тутакси да ги отключа,
за брата си да мина през стени,
да тръшна планини подир сестрица,
слана ли мисълта ми ослани,
да я избистря в песента на птица,
да пусна всекиго във своя дом,
дори и да е скътал нож на пазва,
и притчите си свои мълчешком
със поглед само да му ги разказвам,
да го нахраня, да го напоя,
и да му стелна своята постеля,
виж, тъй не свикнах – с розова боя
овапцал черното – да припечеля,
и – падне ли на пряспата човек,
ще разтопя с дъха си седем преспи,
не чини даже дупка на геврек
животът без сълза и смях, и песни,
и камъни по цял ден да троша,
да вия под луната – тънка мигла,
вървя към вас с протегната душа –
и – вероятно, нявга ще ви стигна.