Докато всички си мълчат
и други вместо тях говорят,
в ума ми дири верен път
представата, че бяхме хора,

че като младите орли –
без страхове от висините –
разтваряхме криле добри
и бяхме дръзки – да политнем.

Отпивала съм чистота,
която само горе диша.
Каква е тая тишина,
преляла в есенната киша?

Като крещях, без глас ли бях?
И мойте вопли някой чу ли?
Аз никога не сетих страх
от поругаване и хули.

Нима предавам се сега
и късогледство ме превзема?
Аз нямам време за тъга
и яростта у мен не дреме.

О, няма начин да мълча
и да живея примирена!
Куршум ми лейте за страха.
Изстреляйте го после в мене.