Разхожда се той гневен,
тъжен, объркан, побъркан,
развълнуван, усмихнат,
плачещ и смирен,

гледа на ляво и дясно,
хора маскирани, чудни,
хубави, силни, слаби,
мъже, жени, стари и млади,

като че ли мъртви и живи,
но младата му душа крещи:
„Тревога! Тука няма хора!“
Кървави очи появиха се – побърка се

млада душа от рано промита,
измита, редактирана и преправена,
търси – истина или лъжа! Какво става,
защо всичко рухва, емоции големи,

страшни, хаотични, блъскат в негов мозък,
не може нищо да стори,
майка казва да кротува,
баща казва да милува,
сестра му се подсмива,
а брата го гледа като чужбина,

а той – уж роден във време
прекрасно, цъфтящо с живот,
добра мисъл, опции и шансове,
а той учещ и смирен, гледа и вика:
„Тука нещо спукано има!“,

ала никой не чува негов млад гласец,
ако е бил чут бива отричан или подпитан,
как стига до туй заключение без умение,
или му казват да врътне клюб на негов клюн,

а млада душа гладна и нежна,
за знания и приключения велики,
само бива ритана нагоре-надолу,
като бедно чедо гладно за хляб,

Дотегна му вече и рече:
„Или ще слушате мене,
или ще държите мой свинец!“