Мечтая да метна един сак в колата
още преди да е съмнало.
Да карам с часове срещу изгрева.
Да слушам музика силно.
Да си тананикам мелодията,
която още няма име,
но както и да се казва ще бъде
моя любима за вечност,
че даже и повече...
Да бъде в средата на септември,
защото всички сме луди през август.
Някак е лесно в жарката ласка на лятото
да подивееш и тръгнеш нанякъде,
но през септември смелост се иска,
меланхолията чука на портите
и вече не е горещо,
но е достатъчно топло,
за да се изчервя,
когато паркирам пред вас.
Да седна на тротоара
с две кафета в ръка.
Във хартиени чашки,
без лукс и преструвки,
без да снимам момента.
С малка черна ролкля
впита в мен и лъстива,
неподходяща за ранен следобед,
която искам да сваля,
която си представям как пада
във нозете ми плахо.
Ще протегна нозе към асфалта.
Ще ги кръстосам кокетно,
ще се опитам да скрия
синините от острите ръбове
на мебели, в които съм се блъскала
докато бързам да приготвя багажа си
преди да съм се отказала да тръгна.
Ще ти напиша смс че съм там.
Ще те чакам.
Ще се смутиш.
Ще изпаднеш в паника.
Ще чуваш натрапчиво пулса си.
Ще оправиш нервно косата си.
Ще изтриеш невидима прашинка от миглите.
Ще се окопитиш и ще излезеш при мен.
Ще седнеш тихо.
Бедрото ти ще се облегне на моето.
Добре знаеш, че няма нужда от думи.
Ще се гледаме само в очите.
Там има всичко.
В тях виждам как
вече танцуваш със мене
отпуснал ръка на талията ми
очите ти парят в деколтето ми
в очите ми виждаш себе си
толкова хубав се виждаш
толкова съм мечтала за тебе
толкова сме мълчали за чувствата
то няма нужда от приказки
никога не ми се наложи да ти разказвам
колко е било пустинно
когато теб те е нямало
никога нищо не си ми признавал
ала аз всичко разбирам,
когато някой ни гледа отстрани
ще ни помисли за неми,
а толкова много си казваме
с тези дълбоки погледи,
с тези изпиващи ириси
и разширени зеници,
като на влюбени котки
по покривите през август.
Родени сме във времената на геймъри.
Играем игри по отделно,
играм си игрички един на друг.
Понякога ставаме хейтъри
от острите завои на болката,
за която мълчим пред хората,
но ни е белязала истински.
Само любовта е лекарство.
Само тя трие грешки безпаметно.
Само тя дава глътка надежда,
пък дори да е жива два часа,
а след тях да се превърне във спомен
хайде, дай ми ръката си.
Искам я!
Колко пъти съм я целувала мислено,
колко пъти благославях ръцете ти
затова, че лекуват душата ми
със вълшебните звуци от струните,
сякаш са фините коси на Селена
които от луната се спускат,
като сребърни паяжини
и покриват с воал голотата ми.
Дай ми тези ръце...
Изморена съм.
Да отпусна на тях раменете си
и гърдите си - пълнолуния,
да заспя за петнайсет минутки
после бавно да дойда на себе си,
ей така да сме седнали двамата
на бордюра пред твоята къща,
да е мръкнало вече в града
да си тръгна,
но ти да не пускаш
моите мънички женски ръце
с маникюр във безумно червено
да станем,
да ме поведеш към дома си,
та ако ще да избухне вселената.