Въздухът до кръв се напука,
любими мой последен,
през девет любови в десетата стигна,
строши времето на писъци от спомени
и се втурна да те прекосява
с тъжните очи на отеснелия живот.

Самотата отдавна е необитаема,
но поне е искрена
и разрежда хаоса от мен до теб
със скоростта на уморен
ветропоказател.

С мрак се изхранвах,
в грохот от светлина се залъгвах,
че възкръсвам.
Смалена от непрестанната жажда по теб
се превърнах в твой дом.
И бягство последно.