Не го гледай бай Руско, че е нефела и от количката не става. Дреме под навеса, заедно с три мързеливи котки, един ръждясал велосипед и нещо, което някога е било каруца. А като му дойде мерака, прави малки - ама малки, казвам ти – човешки фигурки от глина и свирки за хлапетията. Те пък му носят – я лимонадено шише с ракия, я някое яйце и ей тъй въртят търговия.
Но това е сега, а преди години – преди да спечели надпиването с мастика и да се изсули от моста връз камънаците в реката – беше изправен и здрав като кон. Работеше на три места – в стопанството, в кръчмата на Жеката и в бръснарницата. Тая, последната, му беше от баща му, а преди туй дядо му бил бръснар на селото, ама туй не го помня, само съм чувал за него. Имаше си клиентела, а имаше и кибици, дето идваха само да прочетат вестника на аванта. Бръснар от класа, дума да няма! Номерът беше само да уцелиш точното време, когато да идеш да се обръснеш. Щото рано сутрин ръцете му още трепереха, а късно следобед вече едва се крепеше на крака и не се знаеше, ще те обръсне или носа ще ти отреже. Подстригваше мъжкото население с една поръждясала машинка, дето имаше зъби като баба Николинка – тук има, там няма, през два, през три зъба. Хич не беше лесно да се подложиш на тия мъки и народът дълго отлагаше, ама накрая – къде ще ходиш – пак идваше в бръснарницата. Ако пък някой искаше, Руско предлагаше измиване на косата. Имаше си една кана, която по цял ден къкреше на котлона и едно шише Веро, специално за тази цел. Стискаше с жилеста ръка клиента за врата и навираше главата му в мивката. Изливаше половин шише Веро върху косата и след кратко, но жестоко разтриване ливваше половин кана вряща вода. Когато писъците позаглъхнеха, тупваше нещастника по гърба и весело се провикваше: Айде, честито! Като нов си! Не подсушаваше косата, защото единствената кърпа, наследена от дядото на бай Руско, също бръснар, стоеше изправена на плота – дядото беше завещал кърпата, но не беше споменал нищо за прането на този хигиенен атрибут.
Повечето мераклии не посмяваха да се подложат отново на процедурата, но някои редовно свеждаха глави под Веро-то и врящата вода. А бай Иван Узуна изразяваше доволството си така: Абе верно, като щавено прасе ходиш няколко дни, ама па кат‘ свърши, излезеш от бръснарницата, огледаш белия свят и си казваш: Брей, мамка му, жив съм!
Той, бай Руско и сега е мераклия да бръсне, ама понеже будалите в село свършиха, никой не му се хваща. На облегалката на количката виси нещо средно между бръснач и сатър и каиш за точене, а на масичката, дето майстори малките човечета – тенекиено канче с една проскубана четка в него, демек за сапунисване. Преди две-три години един кутренец, аджамия човек, се подлъгал да се обръсне при нашия майстор. Подхванал го бай Руско – той стърже, оня вика и рие с крака – живо клане било, казват. Накрая човечецът, ни жив, ни умрял, станал разтреперан от стола, хвърлил два лева и без дума да каже, търтил към Кутра. Прибрал се той, а жена му като го видяла, писнала на умряло: Майкоооо, майчицее! Убиха го, заклаха го наш Танко, майчицеееее! Тя пищи, децата реват, а кучетата в цялата махала се съдират да лаят – страхотия! Тъкмо тогава от там минавал поп Митър – поогледал прясно обръснатия, пък му рекъл: А, нищо ти няма бе, я какъв си – като от приказките! И пояснил, за да го разберат: Бе оня приказка, не я ли знаеш – дран, дран – недодран…
Ама оживял човекът де.
А нашичкият само дебне някой да мине край тях и почва: Ела бе, момче, ела да ти ударя една контра, че глей – на цървул си замязал! Ела бе, с детския бръснич шта опрая, не гледай тоз, големия, той тъй – за красота само. Ела бе!
Ще идеш, ама друг път.